February 28, 2017

Виетнамска щедрост

Това е един разказ без снимки,
защото някъде по пътищата на Азия изгубихме много от снимките си от Виетнам.

Начало.

Последният ден на февруари е.
Вземаме си сбогом с нашия нов и прекрасен приятел Антон от България
и съвартирантката му, виетнамката Хъни.
И тръгваме на юг, към Далат (Da Lat).

От Хой Ан (Hoi An) бързо ни взима един възрастен,
много сериозен господин със стара бяла KIA. 
От касетофончето на колата през целия път звучат нещо като пионерски маршове. 
Ние често се споглеждаме, усмихваме се и потъваме в спомени.

Шофьорът не задава въпроси и не говори. 
Изминаваме около 50-60 километра и ни оставя на околовръстното на Там Ку (Tam Ky).
Иска пари - или поне така си мислим - но се опитваме да обясним, че нямаме и че пътуваме на стоп без пари. Скоро става ясно, че не се разбираме - и просто благодарим на човека на отличен виетнамски с едно-две "кам-ън" ("благодаря") и слизаме от колата. 

В единственото крайпътно ресторантче хапваме супа, салата и оризови питки за 18000 (по-малко от $1) - след дълго пазарене, че не искаме месо и нудълс.

И пак започваме да стопираме. 
Минават много автобуси.
Спират и искат да ни качат, но ние ги отпращаме, че нямаме пари или че сме за Далат, което е в различна посока от Хо Ши Мин (Ho Chi Minh City), за където са почти всички.

Накрая спира един автобус и се започва голямо пазарене да ни качат до една отсечка за Далат - градчето Nha Trang - на около 400 километра от настоящата ни точка.

Шофьорите искат 600000 (около $26), а ние казваме, че имаме само 200000.
Постепенно свалят цената и накрая Лъчо решава, че ще платим 300000, за да откараме път.

Вътре в автобуса вместо седалки има легла.
И как не, след като разстояние от 400 километра се изминава за 10 часа!

ххх

Тук, във Виетнам, изминатото разстояние се измерва не в километри, а в часове.
В началото ти е смешно и трудно свикваш,
но после осъзнаваш, че само така получаваш ясна представа колко път наистина ти предстои.

Много от пътищата са тесни, а и не са достатъчно, за да поемат целия трафик.
А Виетнам е огромна страна. На територия само три пъти по-голяма от България,
но с население почти 100 милиона!
Икономиката е в разцвет, а стандартът на живот расте и скоро няма да спре.
Все повече хора ще пътуват - заменяйки моторчето с кола.
Нищо, че и сега едно най-обикновено моторче превозва без проблем
двама възрастни и две или три деца :).

Вероятно с тази цел, държавата строи и разширява пътищата.
Често се натъкваме на ремонти, които забавят пътуването още повече.

Та ако в автобуса не си полегнал, с такива луди шофьори, сигурно ще станеш инвалид :)

ххх

В нашия автобус пътниците гледат военен виетнамски филм с много кръв. 
След него пускат още по-кървав филм, този път китайски за тамошната мафия.

Правим почивки за цигарки и тоалетна. 
Има и разни вкусотийки по щандчетата, но ние хапваме банани и цвекло от нашата торбичка, без да купуваме нищо.

След покупката на автобусните билети
(срещу която аз малко протестирах, защото ни струва последните пари),
в джобчето ни дрънкат едва 100000 донга (няма и $5) до границата с Камбоджа,
която искаме да пресечем до седмица.
Как ще се справим, аз не знам.

Но Лъчо не ми изглежда особено разтревожен,
затова си припомням, че животът е приключение и спирам да мисля за утре :)
Нали така се става, и се остава, пътешественик...
(На теория ми е ясно, ама дай да видим сега...)

ххх

На една от почивките има ресторант с отрупани маси с храна за пътниците от нашия автобус.
Изглежда много вкусно и питаме дали и ние можем да похапнем с останалите.

Казват ни, че вечерята е включена в цената на билета - 
а тъй като ние сме прибрани от пътя, водим се без билет. 

Момичето от ресторанта, което говори чудесен английски (оказва се, че живее в Норвегия), разпитва шефовете си и ни съобщава, че срещу 50000 донга на човек можем да хапнем вечеря без месо. 
Но ние знаем, че това е много - обикновено цената за нещо вегетарианско е 15-20000, и отказваме.

Отиваме да се разтъпчем и протегнем до автобуса.

След малко обаче момичето идва пак и казва, че ни е организирала безплатна храна - 
омлет, салата, супичка, ориз...
Охоо, чудеснич-коо!

Сядаме на отделна маса и започваме да хапваме.

Не щеш ли, по едно време една жена от пътниците в автобуса идва,
казва ни нещо и ни оставя 50000. След нея един мъж оставя 100000. И още един. И още един... 

И ние се шашкаме! Не разбираме какво става!
Гледаме и не помръдваме. Не казваме нищо. Не знаем...
Чувстваме се като будистки монаси, на които хората смирено даряват пари и храна.

Питаме момичето и тя обяснява, че спътниците ни са разбрали, че нямаме пари и 
искат да ни помогнат. Това е тяхното гостоприемство - и да помогнат е дар не само за нас,
а и за тях.

Ние не знаем как да реагираме.
Не за първи път виетнамците ни обсипват с щедростта си.
Но това сега са съвсем непознати хора, с които не сме успели да разменим дори и поглед.
 Моментът е уникален и много емоционален за нас.
Успяваме да благодарим на хората и приемаме техния дар развълнувани!

Жестът им заличава и последните опасения у мен относно оцеляването ни през следващата седмица. Получили сме почти 1000000 донга, но това са много повече от пари, с които да хапнеш обяд или вечеря.

Това е топлинка, която те сгрява дори в чужда земя, толкова далеч от близките и дома.
Дори тук не си сам. Някой мисли за теб.
И това е най-сладката храна за душата :)

ххх

А после Лъчо ще каже, че е очаквал
подобна добринка да ни сполети.
И ще добави умно, че това са чудесата и изненадите на пътя, и на живота,
и когато си в нужда, някой винаги ти помага :)


No comments:

Post a Comment