Лежим на
югозападния склон на хълмчето с лагера ни и се припичаме на слънце.
Ядохме мандарини и пихме чай. Лъчо е втори ден с висока температура и е постоянно с двете си джелаби (djellaba). А аз съм на път да се разболея, но трябва да се държа и да изчакам първо той да оздравее.
Ядохме мандарини и пихме чай. Лъчо е втори ден с висока температура и е постоянно с двете си джелаби (djellaba). А аз съм на път да се разболея, но трябва да се държа и да изчакам първо той да оздравее.
Остава ни само още седмица в Мароко. Лека-полека се придвижваме към летището в Рабат. Вече сме от северната страна на Атлас - в кедровите гори над Азру (Azrou).
Последните ни дни
в Мароко са наситени с приятни емоции и нови запознанства. Както и с много
зелен чай със захар (много) и берберски хляб. Пристигнахме
при кедрите преди три дни, но едва днес е първият ни пълен ден почивка.
Още с пристигането се впуснахме в издирването на вода, защото се оказа, че изворчето е пресъхнало.
Кариерата, в която трябваше да е изворчето.
То беше пресъхнало, защото тази година няма дъжд, а и още не е паднал сняг.
Без вода почивката ни щеше да е невъзможна, но за късмет на кариерата срещнахме едно момче с две магаренца, Моасин, което предложи да тръгнем с него и да вземем от тяхната вода.
То беше пресъхнало, защото тази година няма дъжд, а и още не е паднал сняг.
Без вода почивката ни щеше да е невъзможна, но за късмет на кариерата срещнахме едно момче с две магаренца, Моасин, което предложи да тръгнем с него и да вземем от тяхната вода.
Лъчо обра
празните ни бутилки и тръгна, а аз останах да пазя раниците, препълнени с
провизии. Беше грешка, че не потърсих местенце за палатката още веднага. Когато Лъчо се върна, целият потен от
тичане, вече се смрачаваше. Набързо опънахме палатката на първото най-равното място,
което намерихме, без да имаме време и светлина да го огледаме добре.
Но земята се
оказа студена и влажна, мястото усойно, и цяла нощ не можахме да спим от студ.
Сутринта бързо излязохме да правим огън, чайче и закуска – и да се разходим, за
да намерим нашето място.
Когато се върнахме,
лещата, която бяхме оставили да къкри на жаравата, се беше сготвила, и веднага
обядвахме. Лъчо вече не се чувстваше добре и решихме, че днес няма да търсим
вода, а ще се качим на хълмчето над кариерата да организираме лагера. Утре ще тръгнем на
лов.
Слава богу, че
междувременно долу на поляната се появиха туристи и Лъчо успя да вземе литър и
половина вода от тях – така щяхме да имаме за чай на следващата сутрин.
Втората нощ
постелята ни бе топла и мека, защото бяхме събрали и постлали отдолу
много изсъхнали дъбови листенца. Но Лъчо вече беше с висока температура. След
закуска все пак двамата тръгнахме за вода. Минахме през кошарите на Моасин да
пием чай със семейството му. Майка му, Мина, ни почерпи и с хляб, зехтин,
домашно масло и комфитюр.
Само Моасин и по-малкият му брат говореха малко френски. С майка му и сестра му се разбирахме някак с езика на жестовете и усмивките - и доста дълго и сладко си говорехме така. Тук при тях получихме топлинката, от която имахме голяма нужда. А въпреки нашата съпротива, те ни дадоха 5 литра вода (за тях също нямаше и им я караха
от Азру) и един току що изпечен във фурната им хляб (който взехме без никакво противене).
Кошарите им бяха невероятно чисти и уютни. Със стени от вулканични камъни, а отгоре - дървени греди покрити с найлон и понякога парчета земя.
Животните се излежаваха и щастливо хрупкаха сенце - бели агънца, двете магаренца, петле и всякакви видове домашни пероопашати.
Мина налива вода на животните. Моасин ходи до кариерата, където има нещо като басейн със застояла вода. Там пълни бидони с вода за агънцата, а магаренцата ги носят обратно вкъщи.
В една такава кошара живее и семейството. И при тях е много уютно - малка печка на дърва с голям кюнец, шарени килими по земята и дори едно телевизорче. Подарихме едно хубаво българско чамче на Моасин и всички много се радваха.
А това е пещта, в която всеки ден си правят хляб.
Построили са я под мъничък навес близо до кошарите.
Построили са я под мъничък навес близо до кошарите.
След като погостувахме на семейството на Моасин, тръгнахме да търсим паркинга и другия извор, за да налеем още вода - а по пътя обирахме по-хубавите и по-прясно изхвърлени бутилки от минерална вода.
За късмет, на паркинга срещнахме стария приятел на Лъчо - Мустафа, който продава сувенири на туристите. Той ни даде още 10 литра вода, а ние походихме до извора за други 10, като по пътя видяхме и маймунките. Така, натоварени като магаретата на Моасин с около 25 литра вода, имахме късмет отново, че Мустафа си взе почивка и ни закара до кариерата, откъдето трябваше само да се изкачим по баира, да си направим чай и да гледаме залеза.
Лъчо вече едва гледаше от силната температура. Но се радвахме, че бяхме осигурили вода за още три-четири дена и бяхме видели Мустафа. Дори се уговорихме да му гостуваме в Азру в неделя вечер, да преспим у тях, а сутринта той да ни закара до мястото за стоп за Фес.
Купихме от него за подаръчета и малки фосили за приятелите в България и един син минерал око.
Купихме от него за подаръчета и малки фосили за приятелите в България и един син минерал око.
Няколко дни по-късно, семейството на Моасин вече беше слязло от планината, за да изкара зимата долу в града. Така се запознахме със съседката им, Жмаа (на снимката), която също веднага ни прие в дома си (друга хубава кошара) и ни нагости с чайче, пържени яйца, зехтин, сиренце и домашен хляб.
Двете й момченца много се забавляваха с нас и не искаха да ни пуснат да си ходим. Показваха с жестове как искат да останем да спим при тях, защото навън е много студено.
Двете й момченца много се забавляваха с нас и не искаха да ни пуснат да си ходим. Показваха с жестове как искат да останем да спим при тях, защото навън е много студено.
Жмаа и децата посрещат мъжа си и агънцата.
Двете берберски деца, Камел и Хусни, с едно маскирано българче.
Цветовете над кошарите и цветовете на кошарите - разделяме се с новите ни приятели, още едни много симпатични и сърдечни хора, и потегляме за последна нощувка под кедровите клони.
No comments:
Post a Comment