January 20, 2016

Червената пустиня на Мароко

Червената пустиня на Мароко сбъдва мечтите на малките и на порастналите деца. 
Откъсва те от това, което мислиш, че си или не си - и те превръща в пясък, слънце, луна и звезди. 
Пустинята ставаш ти. 

Ти си златната земя и синьото на небето. Изгряваш и залязваш със слънцето. Пълнееш и отслабваш с луната. А понякога откриваш принц - или роза - с които да сричаш приказките на песъчинките и ребусите на нощното небе.


Моята първа пустиня срещнах в покрайнините на Мерзуга (Merzouga), малко градче в югоизточно Мароко близо до алжирската граница.

Останахме сред морето от дюни Erg Chebbi около две седмици - единствените палаткуващи в пясъците. Тук туристите обикновено прекарват само една нощ сред дюните - на организирана разходка с камили. Други пък паркират караваните си на някой къмпинг в Мерзуга или околните селца и остават да се наслаждават на пясъчните гледки от разстояние.

Местен бербер разхожда туристи с камилите си. Обикновено туристите се качват да гледат залеза от някоя висока дюна - докато камиларят и камилите чакат в подножието, за да ги отведат да прекарат нощта в специално построен лагер.

Всяка вечер ние влизахме навътре да търсим перфектната дюна за разговори със залеза.

И ако там горе останехме без думи, намирахме още по-красив начин да кажем благодаря на слънцето.

Да му се поклоним и помолим :)



Удоволствието да ходиш по ръба на дюните е неописуемо. Понякога следваш стъпките на спътника си...

А друг път си първият в редицата към върха :)

Януари месец е. Денем слънцето топли пясъка и кръстосваш пустошта бос. Но веднага след залез ти трябват обувки или поне чорапки. Пясъкът изстива мигновено и ако не си подготвен, рискуваш да се прибереш с измръзнали крака.

Най-красивите следи в пясъка са от вятъра и неговите коси.

Но много често попадаш на място осеяно със стъпките на малки черни бръмбърчета, които денем похапваха от нашия скромен компост, и на малки бели мишлета. 

Имахме си и ние едно такова мишле. Всяка вечер след разходката по дюните и залезите, присядахме да вечеряме до палатката, а малкото безстрашно мишле ни правеше компания. Сновеше бързо около нас и докосваше я някой от краката ни, я направо някое седнало дупе. 

Местните обаче смятат мишлетата за напаст. Навремето хората са избили всички змии в пустинята в региона, за да не се плашат туристите - и оттогава мишлетата храбро се множат и завладяват територии.

Тревичките и те оставят следички :)

Това пък са следи от камила.

Понякога ние също оставяхме по-различни следи...

като тези например

Ето го и изгряващото слънце - то пък остави голяма следа у нас.

И пълнолунието...





В морето от дюни имаше нещо като магистрали, по които обикновено минаваха туристическите маршрути. Мерзуга със своите червени пясъци е известно място за туризъм и първоначално изобщо не влизаше в плановете ни. Но неведомите пътища ни доведоха и до тук. 

Казват, че през лятото е много топло. Хората идват за рехабилитация на тялото и костите. Пясъците горят - над 40 градуса, но смелчаците се заравят догоре и бавно попиват топлината на пустинята.

Така изглежда един туристически лагер, построен от местните бербери за туристите, скътан в подножието на някоя дюна. Можеш да отседнеш в някой хостел или къмпинг в близките селца - и да имаш течаща вода, храна, тоалетна през цялото време - и да си наемеш разходка с камила и нощувка в пустинята. Вечерта в лагера има жива берберска музика - оставаш да спиш в тези нещо-като-юрти - и на сутринта камилата отново те отвежда в цивилизацията.

Ето как изглежда пустинята от селцето. Това беше един от първите ми погледи към нея. Ивицата от палми е на границата между селцето и пустинята - там, където минава реката и местните хора са си направили насаждения.

Ето ни и натоварени като камили - тъкмо сме пресекли зелената граница и навлизаме в пясъчното море. Аз чак на втория ден се окопитих, вдишах дълбоко и осъзнах, че наистина съм в пустиня. Ах, ах!

Лъчо крачи напред още по-натоварен от мен - с около 15 литра вода. Аз също нося около 5 литра в раниците. Това ни стигаше за чайчета, кафенце, готвене и подмиване за 3-4 дни. 

А когато водата свършваше, един от нас или и двамата се разхождахме няколко километра до началото на селото и ето това изворче. Оказва се, че пустинята съвсем не е суха, а е опасана от подводни реки. Само че трябва да построиш специална система и кладенци, за да събереш водите в едно поточе и да ги ползваш. 

От изворчето, водата отива по специална леха към житните и зеленчукови насаждения. От двете й страни са подредени малки зелени парцелчета земя, които хората напояват чрез вадички - ту пускат водата, ту я спират.



Тук отзад се вижда колко близо е пустинята до насажденията. Хората са издигнали стени, за да опазят храната си, но пясъците постоянно се движат. Пустинята е жива. Когато се разхождахме, видяхме, че на места пясъците са превзели оградата и са изяли част от лехичките.

В средата на тази снимка се вие колона от цилиндрични каменни кладенци. Те са построени по течението на подземната река, за да позволят на водата да диша. Местните организират всяка година фестивал в чест на човека (европеец, чието име не помня..), който е помогнал за построяването на кладенците, изворчето и системата за напояване.

Друг източник на вода в пустинята е самият въздух. 
Денем и нощем температурните разлики са големи и се образува голям конденз, който ние усещахме сутрин по палатката. Хората от пустинята опъват специални ситни мрежи, за да събират капките и да трупат резерви вода за себе си и за камилите.

2 comments: